Моята Витоша 100 през 2016г., точно два месеца и половина след като за първи път започнах да харесвам да тичам :) ...
Винаги съм мразел да тичам или по-скоро яко ме мързеше.
И това беше така през целия ми живот до преди 75 дни, когато заедно с още двама приятели (Ивайло и Митко), единия, от които същия айляк като мен не решихме да се запишем за най-известния български ултрамаратон Витоша 100.
Резултатите от бягането заедно с черната ми немска овчарка Адел (дъщеря на Зелма):
- разстояние 64.5 км (включих GPS-а около 1 км след старта) за общо 13 ч и 25 минути;
- време на движение 10:12:46 ч.;
- изкачили сме почти 1886 метра надморска височна;
- средна скорост на движение 5.68 км/ч, средна скорост с почивките 4.75 км/ч.
Реших, че е по-добре да приключа с тичането на 64-ия колометър (26 км преди финала), защото мускулите на бедрата ми започнаха много силно да ме болят и всяко едно спускане с малко по-висока скорост беше особено мъчително.
Поради това и скороста ми падна до най-обикновено ходене и по груби сметки ми оставаха още 6 часа ходене до финала.
Прецених, че ще спра малко преди контролна точка Брезите, за да мога да продължа без травми с подготовката си възможно най-скоро.
В следващите редове на тази статия и няколко следващи статии в този блог ще сподел ВСИЧКО което научих по време на пътя ми за тези 75 дни, от нулата до 64.5 км преминати по трасето на първия ми ултрамаратон Витоша 100 2016 г..
Ще споделя абсолютно всичко което неучих за правилното хранене при занимания със спорт, за правилната техника на планинско бягане и каква точно екипировка ми беше жизнено необходима. Всички тези неща имат огромно значение за това планинското бягане да е приятен и желан от тялото и разума спорт без травми и излишни рискове.
Занимания със спорт преди планинското бягане
През тези 75 дни започнах да се уча да тичам от нулата и тичах основно из Витоша заедно с кучетата ми Зелма и Адел - черни немски овчарки работна линия. На Витоша 100 тичахме само с Адел, тъй като майка и Зелма е с дълъг косъм и щеше да прегрее.
Зелма, Адел много ви благодаря за това че имахте търпението да ме учите да тичам като вас из горите и ми помогнахте да си припомня, че и аз като вас съм роден, за да тичам!
От 7 години епизодично се занимавам любителски със спорт с кучета основно покрай моята черна немска овчарка работна линия Зелма. Тя е родена страхотен състезател с много силен дух и никога не се отказва. :)
Благодарение на спортния дух на Зелма започнах да карам колело заедно с нея и другите ми кучета - жълтия лабрадор Мачо и черния Санчо.
Карането на колело заедно с куче / кучета е много популярен спорт по света, но не и у нас и се нарича байкджоринг.
В байкджоринга кучето в специален хамут, който разпределя правилно натоварването по цялото му тяло тича пред колоездача и е свързано с повод към кормилото на велосипеда.
В последствие през зимата си купих ски за ски бягане (писалки) и започнах да се уча сам от нулата как да не падам постоянно от ските.
В последствие започнахме да караме ски заедно със Зелма, Мачо и Санчо.
Този спорт с кучета се нарича скиджоринг и по света също е много масов спорт и точно както байкджоринга е тотално неизвестен у нас.
В скиджоринга кучето отново в хамут е свързано с въже към колана на състезателя и тича напред.
Не си мислете обаче, че ако човека зад кучето не се движи достатъчно бързо и правилно кучето ще му помогне да направи каквото и да било друго освен да падне по нос в първата пряспа.
Трябва да поясня, че всички тези форми на спорт през последните 7 години се израявахе в периодични запалвания от моя страна и периоди на спад и тотално прекъсване на всякаква спортна дейност ...
Точно след подобен период на тотално прекъсване на спортна активност продължил година и половина реших да участвам на Витоша 100.
Към момента на записване тежах 91 кг при височина 177 см ... имах да сваля поне 10-14 кг баласт, за да бъда в относително добра форма.
Днес, един ден след участието на първия ми ултрамаратон Витоша 100 и 75 дни след откриването на любовта ми към бягането съм вече 84 кг и се чувствам несравнимо по-жив и по-добре в сравнение на усещането ми за света и тялото ми когато бях на 24.
Ура! :)
Ученически години
Ходенето на училище е тотално безмислено занимание при условие, че ти тъпчат главата 12 години с всевъзможен боклук без да те научат на жизнено важни неща, като това как ПРАВИЛНО да тичаш.
Първите 8 години учих в 14-та гимназия в Банишора в София, след това изкарах и 4 години в Строителния техникум.
На нито едно от двете места в часовете по физическо учителите не показаха как точно трябва правилно да се тича! Как да тичаш така че да можеш да тичаш дълго с кеф и да не се контузваш.
Помня едно бягане на 5км в час по физическо в строителния техникум, в което моя добър приятел Георги (Сокола) ми сподели каква е тайната на неговото безпроблемно тичане.
Той вдишваше равномерно през носа като си, броеше в ритъм с крачките си и издишваше в същия ритъм през устата. До тогава тичах силно задъхан, дишайки като прегряло куче само през устата и след първите няколко стотин метра се чувствах, че съм в ада.
За това и до скоро мразех да тичам. Не знаех елементарни неща.
Сигурен съм, че болшинството от хората са били точно като мен и поради това не обичат да тичат.
Със Зелма и дъщеря и Адел започнахме подготовката ни за Витоша 100 с кратки разходки с периодично бягане от моя страна по пътеката от Камбаните до Бистрица и обратно.
Около 6 км разстояние и денивелация 220+ м като в посока към Бистрица е изкачване, а поп пътя на връщане на много места е стръмно спускане.
Нагоре двете кучета пред мен доста ми помагаха да си повярвам, че въобще е възможно да започна се движа по изкачвания с бягане.
По време на спускането надолу обаче това, че бях свързан към кучетата ми се превърна в проблем. Те двете тичат много много по-бързо от мен, тотално не можех да им насмогна и какво правех - почнах да се опитвам да ги контролирам и усмиря като давах команда да тичат бавно и паралелно давах лека контра назад, за да имам въобще контрол върху тях и себе си.
В резултат на това и получих първата си травма, която ме съпътстваше като верен другар през следващите 75 дни периодично. Разтегнах сухожилие под лявото коляно от страни на крака, два пръста под капачката. В последствие в Интернет, докато се опитваше да облекчи и излекува болката ми жена ми Светлана откри, че става въпрос за сухожилие, чиято функция е да държи крака да не се криви на страни.
Става въпрос за колянната свръзка наречена Medial collateral ligament (MCL) или пък е Lateral collateral ligament (LCL) не мога да определя точно от снимките които гледах в Интернет, но със сигурност е едно от двете.
Първоначално ме болеше слабо, поради неопитност реших, че просто трябва да игнорирам досадната болка и че всичко ще отшуми.
Да, ама не. Болката започна да се засилва с всяко следващо бягане. Няколко дни след като за първи път осъзнах болката се бяхме разбрали с Митко да избягаме една част от маршрута на Витоша 100, по която не бях минавал до тогава - от с. Боснек до където стигнем ... представяхме си да стигнем поне до Драгалевци.
На това бягане бях съз Зелма и дъщеря и Адел, а Митко беше взел неговото куче Лолипоп, очарователен и своенравен микс на хъски с нещо.
Тогава избягахме двадесет и няколко километра